Установено е, че Ang-2 улеснява индуцираната от цитокини съдова нестабилност и сенсибилизира индуцираната от TNF ендотелна левкоцитна адхезия. На тази основа авторите Benest et al. правят хипотеза, че Ang-2 може също така да усилва действието на цитокините, допринасящи за съдова нестабилност, като VEGF, хистамин и брадикинин.⁵

Изследването с анализ на Майлс е извършено с мишки с недостатъчност на Ang-2 и стойностите са сравнени с тези при контролната популация от мишки без мутации. Анализът на Майлс показва способността на даден цитокин, инжектиран подкожно – например VEGF, – да стимулира съдов ексудат в сравнение с инжектирането на контролно вещество (физиологичен разтвор). Интравенозно се инжектира син пигмент на Еванс, който се свързва с албумините от васкулатурата. Изливът се наблюдава визуално като посиняване на кожата и се определя количествено с измерване на абсорбцията.

В сравнение с контролната популация от мишки без мутаци, стимулираният от VEGF съдов ексудат е по-малък при мишките с недостатъчност на Ang-2. Подобни са отчетените резултати за цитокините хистамин и брадикинин. Резултатите показват, че Ang-2 има съществен принос за съдовите ексудати, индуцирани от тези цитокини.

Хороидалната неоваскуларизация (CNV) прогресивно уврежда ретината. Както за VEGF, така и за Ang-2 е установено, че са фактори с определена роля в неоваскуларизацията, дисфункцията на ендотела и съдовите ексудати. Целта на това изследване е да се изясни ролята на VEGF и Ang-2 в патологичната неоваскуларизация и съдовите ексудати.

Експериментът е проведен върху миши модел на спонтанна CNV (JR5558), при който се развиват спонтанни пропускливи неоваскуларни лезии. Антителата за VEGF-A и Ang-2 са приложени чрез интраперитонеална инжекция, а флуоресцеиновата ангиография (ФА) е извършена в началото и в анализираните времеви точки (една седмица, три седмици и пет седмици след лечението [тук са показани седмици 1 и 5]). Взети са тъкани и размерът на CNV лезиите е определен въз основа на FA измервания на протичането от CNV, за да се определят незабавните и дългосрочните ефекти върху размера на лезиите, протичането и активността.

В сравнение с инхибирането на VEGF, инхибирането на Ang-2 води до по-продължителен ефект на намаляване на съдовото протичане от CNV лезиите. Ефектът от инхибирането на Ang-2 продължава поне пет седмици след лечението, докато инхибирането на VEGF престава да бъде ефективно след три седмици (данните не са показани тук). Тези резултати предполагат, че Ang-2 има по-съществен принос за продължителните съдови ексудати.

Загубата на перицити или апоптозата е често срещана характеристика на DR, но участието на перицитните клетки в регулирането на BRB не е напълно ясно. Park et al. изследват ролята на тромбоцитния растежен фактор (PDGF)-B signalizirajući regrutaciju pericita, cjelovitost BRB-a i vaskularno propuštanje u žilama mrežnice te interakciju sa signalizacijskim putom Ang–Tie.⁷

Мишки с недостатъчност на PDGF-B или Ang-2/PDGF-B, специфичен за съдовите ендотелни клетки на ретината, са получени с рекомбиниране Cre-Lox. При мутацията се наблюдават различни фенотипове с характеристики, типични за DR, като нарушено покритие с перицити, нарушени съединения между клетките, хипоксия с повишени нива на VEGF-A и увеличено възпаление. Съдовите ексудати са анализирани с конюгиран с FITC декстран в P12 (лявата графика). Мишките без мутации, приели антитела срещу PDGF-B в P1, след това са инжектирани IVT с антитела срещу Ang-2 в P5 и съдовите изливи са анализирани в P8 (дясната графика).

Това проучване установява, че инхибирането на Ang-2 чрез генетична делеция или чрез блокиращи антитела намалява съдовата пропускливост в ретините с изчерпани перицити. Тези данни предполагат, че инхибирането на Ang-2 може да бъде от полза за подобряване на разрушаването на BRB и прогресията на DR, а следователно и за потенциалната патология на DME.

По време на възпаление екзогенните стимули, като TNF-α, активират ендотелните клетки, като предизвикват експресия на адхезионни молекули, което води до адхезия на левкоцитите и последваща твърда адхезия, водеща до трансендотелна миграция на левкоцитите. Целта на това изследване е да се разбере ролята на Ang-2 в регулацията на тези възпалителни процеси.

В гръбната кожна гънка на контролни мишки от див тип и мишки с дефицит на Ang-2 е имплантирана титаниева рамка, която обгражда кожния бислой. Отстранява се един слой кожа, като се оставя слой, състоящ се от напречнонабраздена мускулатура, подкожна тъкан и епидермис, който се покрива със стъклено предметно стъкло, за да се даде възможност за микроскопско наблюдение на кръвоносните съдове.

На контролните мишки от див тип и на мишките с дефицит на Ang-2 интравенозно се инжектира флуоресцентно багрило, за да се визуализират левкоцитите във васкулатурата. Върху кожата е приложен TNF-α и същите съдове са наблюдавани след 10 минути, един час и два часа. Левкоцитите се считат за прилепнали, ако са останали неподвижни в продължение на поне 30 секунди. Подвижните левкоцити се отбелязват като процент на несвързаните клетки, наблюдавани за повече от 30 секунди.

След стимулация с TNF-α при мишки от див тип броят на подвижните левкоцити първоначално се увеличава, преди да се върне към изходното ниво, а броят на прилепналите левкоцити се увеличава с течение на времето. При Ang-2-дефицитни мишки след стимулация с TNF-α адхезията на левкоцитите се увеличава с течение на времето и се наблюдават по-малко адхезирани клетки в сравнение с мишките от див тип. Тези констатации предполагат роля на Ang-2 в контрола на прехода от адхезия към твърда адхезия на левкоцитите или на цялостната чувствителност на ендотелните клетки към възпалителни стимули (като TNF-α).